Всички ние сме попадали под ударите на отношението на невъзпитани хора, некадърни служители, ядосани шофьори, нахални съседи и пр. За съжаление от сутрин до вечер се сблъскваме с много неприятни случки, които ни изпиват търпението, разхождат се по ръба и си играят с нас на нерви. В повечето случаи затаяваме дъх, контролираме поведението си и се държим ЛЮБЕЗНО.

Любезността е следствие на доброто възпитание. Ако се държиш добре, ще получиш качествено обслужване, кафето ти ще бъде сервирано по-бързо, дамата на гишето ще ти даде по-бързо заветното писмо… така поне се предполага. В действителност обаче ние понасяме на гърба си негативното отношение на хората около нас. Любезността ни, дава кард-бланш на човека срещу нас да прави каквото си иска. А това не е добре. Любезността обаче е от онези “качества”, чиято употреба е лесно контролируема.

От момента, в който отворя очите си сутрин до момента, в който ги затворя вечер, срещам поне десет човека в ежедневието си, които с удоволствие бих ударила в лицето… със стол.

Ставам в шест часа сутринта, за да имам време да се приготвя – грим, аксесоари, тоалет. Отправям се към близката поща, защото вчера съм получила бележка, че едно писмо ме очаква (старомодния стил е все още жив;). Отправям се към гишето. Току-що пристигнала на работното място, служителката ме поглежда начумерено. Все още не съм свалила слушалките си, но музиката отдавна е спряна. Чувам я кристално ясно как си мърмори под носа. Очевидно няма представа, че я чувам. Мълча. „Какво желаете?”, отсича тя. Подавам й бележката и казвам, че си искам писмото. Прави ми се забележка на тона и начина, по който говоря. Дори ми се дават наставления за това как трябва да се държа. Аз се усмихвам и отговарям, че дори да крещя, тя очевидно няма да ме чуе и че е в нейн интерес да ми даде писмото, а не да ме критикува. Жената ме поглежда гневно и възможно най-бавно се затътря към съседната стая, за да открие онова, което ми принадлежи. Излизам с усмивка.

Чакам маршрутка. Пътуването ми отнема доста време предвид градският трафик. Казвам на шофьора къде искам да спре. Говоря ясно и силно, защото е факт, че 50% от шофьорите не чуват или не обръщат внимание на шумовете около тях. Естествено, спирката ми е подмината. Казвам си: “Е, случва се.”. Когато повтарям обаче, че искам да сляза, чувам следното: “Защо не казахте по-рано?” (шофьорът крещи). Отвръщам, че съм го сторила и отново получавам остра критика. В един момент се оказва, че да крещиш и да критикуваш е нещо нормално.

Замислям се – наистина ли трябва да крещя, за да бъда чута…? Отговор – НЕ!

В този момент реших, че за деня съм получила достатъчно наставления. Обърнах се й отвърнах с: „Благодаря и приятен ден. Следващият път слушайте по-внимателно.” и тръшнах вратата. Убедена съм, че следващият път шофьорът просто ще ме подмине, но важното е, че аз се чувствах добре и доволна от себе си, че не оставих топката в своето поле.

„Не ставам всяка сутрин, за да се опитам да се харесам на хората.” – така трябва да разсъждаваме.

Идеята е не да бъдем агресивни, а да отстояваме мнението и позициите си без да ни пука за това, какво ще помислят останалите за нас. Кучка или не, по-важното е в края на деня, когато останем сами със себе си да бъдем доволни от това кои сме и какво търсим в живота.

Бъдете самоуверени и не позволявайте на околните да ви разиграват. Любезността е до време… След това настъпва царството на кучката. В очите на другите тя е злобна и арогантна, а в действителност това е жената, която знае колко струва…